Любовта не признава възраст и граници – това е пулсът на новия спектакъл „Човекоядката“ по Иван Радоев, премиерно представен от формацията „Артисти със сребро в косите“. Зад сатиричния смях прозира остър коментар за манипулацията на властта, самотата и достойнството на възрастните хора – теми, които звучат болезнено съвременно.
Любовта като червена нишка
Художникът и сценограф на продукцията Богдан Гешев подчертава, че фокусът не е върху възрастта, а върху чувството, което побеждава всичко.
„Любовта е по-силна от смъртта. Защото възрастните също могат да се влюбват, както един млад човек. И тяхната любов може да бъде толкова силна, колкото на един млад човек.“
Гешев определя пиесата като абстрактна, с атмосфера на Алфред Хичкок – „един умира, друга идва, същият се появява, който е умрял“ – кръговрат на живота, който зрителят „трябва да изживее“.
Сатира срещу манипулацията
Режисьорът Минчо Събев вижда сценичното решение като комедия със сатирично жило, максимално вярна на текста на Радоев.
„Винаги е имало манипулатори и днес ги има – и в световен, и в местен мащаб. По-важно е как човек реагира на манипулацията… постепенно свикваш, започват компромисите и накрая се оказва, че животът ти е минал в манипулация.“
Събев обръща внимание и на темата за старостта и самотата: в световен мащаб населението застарява, а у нас много възрастни остават сами, защото децата им са в чужбина. „Добре, че има човек до тебе, както в моя случай е жена ми, иначе оставаш сам и отиваш в старчески дом“, казва той и признава: „Картинката там не е много радостна, освен ако не продължаваш да работиш нещо. Иначе загиваш.“
Какво „поглъща“ хората
„Човекоядката“ от Иван Радоев рисува абсурдно организирано общество, в което хора изчезват, „поглъщани“ от безлична система. Постепенно става ясно, че „човекоядката“ не е чудовище, а механизмът на властта, който оцелява чрез жертви и подчинение.
Героите: страх, ирония и бунт
Актрисата Клара Армандова създава ярък образ на госпожа Аномалия – „не толкова голяма роля, но много цветна“. Заедно с режисьора те изтъкават нейното минало като певица, която „избива нервите с пеене“, но живее в страх от властта.
„Сакън да не се каже, че някой от правителството или някой властимащ иска нещо, и те вече замръзват по местата си. Това е много типично за тези времена, в които е писана пиесата.“
Армандова разкрива и личната драма на героинята – вдовица на функционер, убедена, че слугинята ѝ е имала връзка с покойния: „Върховата сцена е, когато се разкрива тайната… реакцията на госпожа Аномалия е най-неочакваното и това ми е много сладко в ролята.“
Красимира Казанджиева играе красавицата Гена – жена, която е подреждала живота си около мъжете и сега се стреми отново към охолен живот чрез Топузов.
„Аз играя красавицата Гена, което звучи много, много яко, но аз красавица не мога да изиграя… тя се хвърля на Топузов, като иска наново да живее тоя охолен живот, който е живяла.“
Актьорите със сребро в косите – опит и устрем
Постановката е дело на формацията „Артисти със сребро в косите“, към Съюза на артистите в България – творци, посветили живота си на сцената и все още жадни да играят.
Минчо Събев: „Още, когато ги видях, им предложих тази пиеса, защото повечето актьори са на възрастта на персонажите… от тяхна страна имаше голямото желание.“
Производственият път е труден: трупата няма собствена сцена, репетира по хотели и читалища, докато ги приютява читалище „Никола Вапцаров“ в „Красно село“. Там правят „черновите“ репетиции, които пренасят на сцената на арт център „Сити марк“.
Сценография с мярка и вкус
Богдан Гешев отстоява естетика без компромис:
„Аз се постарах да направя от нищо нещо. Но всичко, което е на сцената, трябва да има естетика и вкус. Не е, както се прави сега – изсипват един кош боклук и казват, че е модерно изкуство. Това не е модерно изкуство, а е регрес на изкуство.“
Страстта към сцената не остарява
Енергията на репетициите е заразителна, признава Красимира Казанджиева:
„Аз съм луда за театър. Алчна съм, лакома съм. На три години съм казала, че ще стана актриса… И четири души да ги няма, аз се хвърлям и репетирам.“
Трупата се сплотява естествено около общата кауза. Клара Армандова добавя, че пиесата „пътува“, защото разказва за днешното усещане, че „няма уважение към човека, към личността. Всички ние сме една сива маса и трябва да се подчиняваме в маршова стъпка.“
Очакванията на екипа
Режисьорът Минчо Събев е умерено взискателен и оптимист:
„Винаги може по-добре… трябват още репетиции. Очакванията са най-добри – при този ентусиазъм от актьорите и при прекрасния материал на пиесата.“
Красимира Казанджиева е категорична, че темите звучат модерно: пенсионерите у нас са системно онеправдани, а „картината“ в старческите домове е „грозна“. И предупреждава:
„В „Човекоядката“ те са се събрали, решават да направят една шега, една игра, която накрая свършва сериозно. Другото е, че такива като Топузов, не измират. Злото не си отива.“
Автори на материала и екип
Интервюто е проведено от Даниел Димитров. Оператор: Красимир Михайлов. Монтаж: Валя Ковачева.
На кратко
- Премиера: „Човекоядката“ по Иван Радоев, формация „Артисти със сребро в косите“.
- Основни теми: любовта като сила над смъртта; манипулацията на властта и социалната невидимост на възрастните.
- Екип: Минчо Събев (режисьор), Богдан Гешев (художник и сценограф), Клара Армандова и Красимира Казанджиева (актьори).
- Процес: Репетиции без постоянна база; подкрепа от читалище „Никола Вапцаров“ – „Красно село“; сцена – арт център „Сити марк“.
- Послание: Сатира с човешко лице, която пита как системата „поглъща“ хората и дали любовта може да я надвие.
