Али Хаменей създаде модел на концентрирана власт в Иран, без нито едно задгранично пътуване и без интервю като върховен лидер. Още от началото на Ислямската революция той стоеше на върха на пирамидата, а след смъртта на Рухолах Хомейни оглави държавата и наложи курс на твърда външна политика. Антагонизмът към САЩ под негово ръководство на практика изключи възможността за възстановяване на дипломатическите отношения между Техеран и Вашингтон, докато според критиците той се смяташе „над отчетността“.
Хаменей: от скромно начало до политическата сцена
Сайид Али Хаменей е роден на 19 април 1939 г. в Мешхед. Баща му, Сайид Джавад, роден в Наджаф, се установява в Табриз като дете, учи богословие до нивото „Сатх“, след което се мести в Мешхед. Умира от инфаркт през юли 1986 г. Майката на Хаменей, Хадиджа Мирдамади, умира на 15 август 1989 г., около два месеца след официалното възкачване на сина й като лидер на Иран.
Али Хаменей е второто от петте деца в семейството. Той има трима братя – Мохамад, Хади и Хасан, и сестра – Бадри, омъжена за шейх Али Техрани.
Вторият върховен лидер на Ислямската република започва религиозните си обучения в Мешхед, кратко учи в семинарията в Наджаф през 1957 г., след по-малко от година се връща в Мешхед и скоро заминава за семинарията в Кум. Тогава е ученик на Хосейн-Али Монтазери – духовник, който десетилетия по-късно ще бъде поставен под домашен арест по настояване на своя бивш студент.
През 1962 г., след спора около Закона за провинциалните и окръжни съвети и референдума за „Бялата революция“, Хаменей е натоварен от аятолах Милани да предава в Кум доклади за обществените настроения в Мешхед на Рухолах Хомейни – първият му директен политически контакт с бъдещия лидер на революцията. Връзката се засилва и през 1963 г. в навечерието на Ашура Хомейни му възлага да носи послания до аятолах Милани в Мешхед.
Малко преди ареста на Хомейни на 5 юни 1963 г., Хаменей е задържан от Шахрбани (държавната полиция) в Бирджанд. След последвалите събития на 5 юни той е преместен в Мешхед, където прекарва 10 дни в арест преди освобождаването си. Следват още задържания до победата на Революцията; дейността му срещу тогавашната власт продължава въпреки натиска. По-късно е заточен в Джирофт и Ираншахр, където остава до юли 1978 г.
Месец преди победата на Революцията, на 12 януари 1979 г., Хаменей е назначен от Рухолах Хомейни в Революционния съвет заедно с Акбар Хашеми Рафсанджани, Мохамад Бехещи, Мортеза Мотахари, Мохамад Джавад Бахонар и Абдолкарим Мусави Ардабили – началото на влиянието му в новата властова архитектура.
Падането на шаха и възходът на Хаменей
След краха на режима на шаха Революционният съвет поема ролята на законодател в новата система. По-късно е слят със служебното правителство, а след оттеглянето на Мехди Базарган изпълнява де факто ролята на управляващ орган до свикването на Първото събрание.
За Хаменей това е само стартът. Той е назначен за заместник в Министерството на отбраната по времето на министър Мехди Чемран и едновременно оглавява Гвардията (Корпуса на гвардейците на Ислямската революция – КГИР). В първите избори за Ислямското събрание (парламента) става депутат от Техеран.
Сред най-значимите му публични роли е назначението от Рухолах Хомейни за имам на петъчната молитва в Техеран. От януари 1958 г. до края на лидерския си период той заема тази позиция и води близо 250 петъчни молитви, макар по време на върховното си лидерство да се появява рядко.
Младият Хаменей оцелява атентати
Али Хаменей става мишена на два атентата. Първият е на 27 юни 1981 г. – точно ден преди взрива в щаба на Партията на ислямската република и седмица след отстраняването на Аболхасан Банисадр от президентския пост. Докато говори в джамията Абу Зар в Техеран, мощна експлозия го ранява тежко. Атентатът е приписан на групата Форкан. Самоделното устройство е скрито в касетофон до трибуната; секунди преди взрива охранителят премества уреда отляво надясно. Хаменей оцелява, но дясната му ръка остава трайно увредена.
Вторият опит е на 15 март 1985 г. по време на петъчната молитва в Техеранския университет, приписан на Организацията на моджахедините на иранския народ (MEK). Бомбата, поставена сред богомолците, не ранява Хаменей, но около 14 души загиват, а 84 са ранени. Въпреки хаоса той не напуска амвона и продължава проповедта.
Хаменей в президентството
След убийството на президента Мохамад-Али Раджаи на 30 август 1981 г., най-могъщата политическа сила – Партията на ислямската република – застава зад кандидатурата на Али Хаменей. Макар първоначално Рухолах Хомейни да е против духовник да оглави президентството, той отстъпва пред решението на партията.
На изборите на 2 октомври 1981 г. Хаменей печели с над 95% от гласовете и става трети президент на Иран. Отношенията му с парламента обаче са обтегнати: предложението му за премиер – Али Акбар Велаяти – е отхвърлено и той е принуден да номинира подкрепяния от мнозинството Мир-Хосейн Мусави, който е утвърден.
Напрежението между двамата се задълбочава. През 1985 г. Хаменей решава да се кандидатира за втори мандат. Рухолах Хомейни определя неговата кандидатура като „религиозен дълг“ и го насърчава да се яви отново:
„Това е религиозен дълг.“ — Рухолах Хомейни
Според някои сведения Хаменей поставя условие да избира сам премиера си, но след изборите Хомейни не намира промяната за „целесъобразна“ и настоява Мир-Хосейн Мусави да остане.
Хаменей оценява Мусави като „наложен“ премиер, опиращ се на непоколебимата подкрепа на Хомейни — враждата им води началото си от този период. Като президент той управлява общо осем години, белязани от вътрешнополитически раздори, серия покушения от опозиционни групи и най-вече от тежестта на Ирано-иракската война.
По пътя към върховното лидерство
Отстраняването на Хосейн-Али Монтазери като наследник, конфликтите между президента и премиера, сблъсъците между парламента и Съвета на пазителите, както и законодателни пропуски подтикват Рухолах Хомейни на 24 април 1989 г. да назначи 20-членна комисия за преразглеждане на конституцията. Али Хаменей е първи заместник-председател в този съвет. Ключовите поправки премахват изискването лидерът да е марджа-е таклид (велик аятолах) и изтриват опцията за „Съвет на лидерството“ от чл. 5 — промени, които отварят пътя пред Хаменей, който тогава не е марджа-е таклид.
53 дни до постоянен лидер
На 4 юни 1989 г., малко след края на войната и преди конституционните промени да бъдат подложени на референдум, умира Рухолах Хомейни. Събранието на експертите се събира незабавно и същия ден избира Али Хаменей за лидер.
Първото предложение, отговарящо на критерия за религиозен авторитет (марджа‘ият), е аятолах Сафи-Голпайегани, но е отхвърлено. Вторият вариант е Съвет на лидерството, съставен от Абдолкарим Мусави-Ардабили, Али Мешкини и Али Хаменей, който също не получава нужните гласове.
Тогава Акбар Хашеми Рафсанджани, председател на заседанието, поема инициативата. Позовавайки се на спомен с Хомейни, той изтъква Хаменей като предпочитан наследник:
„На среща с ръководителите на трите власти изразихме пред Имама тревога за вакуум във властта след отстраняването на г-н Монтазери. Имамът отвърна: ‘Няма вакуум; имате хора.’ Когато попитахме кои, той посочи г-н Хаменей.“ — Акбар Хашеми Рафсанджани
Усилията на Рафсанджани консолидират подкрепата за действащия президент. Въпреки изразената неохота на Хаменей, над 80% от членовете гласуват за „временно лидерство“ — статут, наложен заради неприетите още поправки, премахващи изискването за марджа‘ият.
Новата конституция е одобрена на 28 юли 1989 г., което сваля правните пречки пред постоянното му ръководство. По-малко от 10 дни по-късно Събранието на експертите се събира отново и официално избира Али Хаменей за втори „върховен лидер на Иран“.
Централизация на властта и разривът държава–общество
В продължение на над три десетилетия Али Хаменей постепенно измества центъра на решенията към ограничен, неизбиран вътрешен кръг. Избраните институции – правителство и парламент – дори с висок обществен мандат, губят тежест. Едновременно с това силовите и военни структури, особено КГИР, засилват присъствието си в политиката, икономиката и медиите. Критиците твърдят, че това подкопава конкуренцията и затваря политическата среда.
След сблъсъка с реформистко управление, пътят към вътрешна политическа реформа е на практика блокиран. Потушаването на Зеленото движение, стесняването на изборната надпревара и маргинализирането на умерени фигури изпращат послание към обществото, че мирната промяна е невъзможна. Резултатът е спад на политическото участие, натрупване на социално недоволство и по-радикални протести, които вече не търсят поправки, а фундаментална промяна.
Външнополитическият курс на конфронтация и лозунгът за „съпротива“ носят висока цена без видима пътна карта за изход. Постоянното напрежение със САЩ и Запада подлага страната на обширни санкции, които пряко удрят икономиката и ежедневието на хората. Наред с това се разширява разривът между държавата и обществото, особено сред младите поколения, чиито културни, социални и икономически очаквания често са пренебрегвани и посрещани с езика на сигурността.
На кратко
- Роден на 19 април 1939 г. в Мешхед; второ дете в семейството на духовник Сайид Джавад (поч. юли 1986 г.) и Хадиджа Мирдамади (поч. 15 август 1989 г.).
- Първи политически контакт с Рухолах Хомейни през 1962 г.; първи арест дни преди 5 юни 1963 г.; заточение в Джирофт и Ираншахр до юли 1978 г.
- Член на Революционния съвет от 12 януари 1979 г.; ключови постове в отбраната и КГИР; имам на петъчната молитва в Техеран с близо 250 проповеди.
- Оцелява два атентата: 27 юни 1981 г. (увредена дясна ръка) и 15 март 1985 г. (14 жертви, 84 ранени).
- Избран за президент на 2 октомври 1981 г. с над 95%; напрежение с премиера Мир-Хосейн Мусави; два президентски мандата.
- На 24 април 1989 г. става първи зам.-председател на комисията за конституционни промени; премахнати изискването за марджа-е таклид и опцията „Съвет на лидерството“.
- След смъртта на Хомейни на 4 юни 1989 г. е избран за временен лидер с над 80%; на 28 юли 1989 г. референдум узаконява промените и скоро става постоянен върховен лидер.
- Над три десетилетия централизира властта; разширява ролята на КГИР; конфронтационната външна политика води до санкции и растящ разрив държава–общество.
